Р Е Ш Е Н И Е    31

 

Гр. Сливен, 13.04.2016 г.

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

          АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД СЛИВЕН, в публично заседание на петнадесети март две хиляди и шестнадесета година в състав:

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: ДЕТЕЛИНА БОЗУКОВА

 

    при участието на прокурора ……………. и при секретаря Н.Й., като разгледа докладваното от съдия Детелина Бозукова административно дело № 41 по описа на Административен съд гр. Сливен за 2016 година, за да се произнесе съобрази следното:

Производство се движи по реда на чл.172, ал.5 от Закона за движението по пътищата /ЗДвП /  във вр. чл. 145 и сл. от АПК.

Образувано е по жалба на С.С.Г. *** против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 15-0804-000835 от 21.12.2015г., издадена от Началник сектор „Пътна полиция”  към Областна Дирекция МВР - Сливен. С обжалваната заповед на С.Г., на основание чл.171, т.1, б.”а”/ без посочване на нормативен акт/, е приложена принудителна административна мярка – „временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач до отпадане на основанието за това”.

В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност на оспорения административен акт. Твърди се, че актът е издаден при липса на компетентност, при неспазване изискването за форма и съдържание на акта. В съдебно заседание чрез представител по пълномощие – адв. Хр. Ч.-***, развива съображения за постановяването на акта в противоречие и при неправилно приложение на материалноправните разпоредби на ЗДвП и в несъответствие с целта на закона. Поддържа, че доколкото оспорващия не е загубил правоспособност и не е лишен от правото да управлява МПС за категория „ВЕ” и с решение на експертна лекарска комисия е освидетелстван като физически годен водач на МПС за посочената категория, приложената на основание чл.171, т.1, б.”а” от ЗДвП принудителна административна мярка и разпореденото отнемане на надлежно издаденото му и валидно СУМПС за тази категория, се явяват необосновани. На самостоятелно основание счита, че не са налице материалните предпоставки, визирани в чл.171, т.1, б.”а” от ЗДвП и заповедта е издадена при липса на фактическо основание. Моли за отмяна на оспорената заповед и на приложената с нея принудителна административна мярка. Претендира разноски.

Ответникът по жалбата -  Началник сектор „Пътна полиция” към ОД МВР – Сливен, при изпращане на преписката, изразява писмено становище, с което оспорва жалбата като неоснователна и моли да бъде отхвърлена.

Въз основа на съвкупната преценка на представените по делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

  По делото не е спорно, че оспорващият Г. е придобил правоспособност за управление на МПС за категории „А”, „С”, „ВЕ”, „ДЕ“, „СЕ“„Ткт” , „Тбт” и „М” и към датата на издаване на обжалваната заповед притежава свидетелство за управление на МПС № 280601402, издадено на 02.12.2010г. от ОДМВР – Сливен, валидно до 24.11.2020г., което СУМПС е удостоверявало придобитата правоспособност и правото на лицето да управлява МПС от изброените по-горе категории.

По делото от оспорващия са представени Експертно решение № 3732 от заседание 131, проведено на 17.08.2015г. на ТЕЛК към МБАЛ „Д-р Иван Селимински” гр. Сливен, Протокол № 3011/ 30.11.2015г. за освидетелстване на годност и карта № 3011/ 30.11.2015г. за оценка на физическата годност на водач /кандидат за придобиване на свидетелство /правоспособност за управление на МПС, издадени от Транспортна областна лекарска експертна комисия /ТОЛЕК/ при Многопрофилна транспортна болница — Пловдив. От същите се установява, че на 30.11.2015г. оспорващият Г. е бил прегледан от специалисти /офтамолог, оториноларинголог, хирург, вътрешни болести и невролог/ в посоченото лечебно заведение в Пловдив. Поставените диагнози и резултатите от прегледите на Г. са отразени в Протокол № 3011/ 30.11.2015г., а заключението с оглед годността му да управлява МПС е обективирано в карта № 3011/ 30.11.2016г. Заключението на ТОЛЕК Пловдив е, че С.Г. отговаря на изискванията за физическа годност към водачите на МПС от категории „В1” , „В” и „ВЕ”, като подлежи на нов преглед след три години. В графата „не отговаря на изискванията за физическа годност към водачите на МПС от категория….” се съдържа текст „всички останали категории”, което заключение е мотивирано с посочване на разпоредбите на Приложение 1, т. 39а и т. 58 от Наредба № 3/ 2011г.

Видно от представената преписка, Многопрофилна транспортна болница — Пловдив служебно, с писмо изх. № 9-4-4251 /09.12.2015г., е изпратила информация за издаденото по отношение на Г. решение на ТОЛЕК в сектор „Пътна полиция”-  към ОДМВР Сливен, където същото е получено и заведено с вх. № 804000-12478/16.12.2015г. 

Въз основа на писмото е издадена оспорената в настоящото съдебно производство Заповед № 15-0804-000835 от 21.12.2015г., издадена от Началник сектор „Пътна полиция” към ОДМВР - Сливен, с която на С.С.Г., на основание чл.171, т.1, б.”а” /без посочване на нормативен акт/, е приложена  принудителна административна мярка - „временно отнемане на свидетелство за управление на моторно превозно средство до отпадане на основанието за това”. Мотивите на административния орган за издаване на акта са, че съгласно Решение № 3011/ 30.11.2015г. на ТОЛЕК при Многопрофилна транспортна болница - Пловдив, Г. не отговаря на изискванията за физическа годност към водачите на МПС за категории „С”, „А”, „Д“, „ВЕ”, „СЕ”, „ДЕ”,„Ткт”, „М” и „Тбт”. Заповедта е връчена на оспорващия Г. на 11.01.2016г.,а жалбата срещу нея е заведена с вх. №343000-762/22.01.2016г.

По делото е приобщена заповед № УРИ 343з-82/23.01.2015г., издадена от Директор на ОДМВР Сливен, с която по т.1.5 същият е определил Началник Сектор „Пътна полиция” при ОДМВР Сливен да прилага принудителни административни мерки по чл.171, т.1 от ЗДвП.

Административен съд Сливен, като обсъди събраните по делото доказателства във връзка с направените в жалбата оплаквания, доводите и становищата на страните и като извърши цялостна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт на основание чл. 168, ал.1 във връзка с чл.146 от АПК, намира за установено следното:     

Жалбата е подадена от легитимирано лице с правен интерес, в законово установения срок и против административен акт, подлежащ на съдебно обжалване и контрол за законосъобразност, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество жалбата е основателна.  

Съгласно разпоредбата на чл.172, ал.1 от ЗДвП, принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1 от ЗДвП, се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. От представената и приета като доказателство по делото Заповед рег. № 343з-82/23.01.2015г. на Директора на ОД МВР – Сливен е видно, че сред оправомощените по см. на чл.172, ал.1 от ЗДвП длъжностни лица за прилагане на ПАМ по чл.171, т.1 от ЗДвП е и Началникът сектор „Пътна полиция” при ОДМВР – Сливен. Следователно обжалваната заповед е издадена от материално и териториално компетентния административен орган, в кръга на делегираните му правомощия. 

   Оспореният административен акт за налагане на ПАМ е издаден при спазване на нормативно регламентираните изисквания за форма. Що се касае до съдържанието на акта съдът констатира, че в същия не е посочен нормативния акт, въз основа на който се позовава органа при издаването му. Актът е постановен и при неправилно приложение на материалния закон, в несъответствие с неговата цел, както и в нарушение на принципите за законност и съразмерност. Съображенията на съда за това са следните:

На първо място като правно основание за издаване на обжалваната Заповед № 15-0804-000835 от 21.12.2015г. е посочена разпоредбата на чл. 171, т.1, б.”а”, без да е посочен съответният нормативен акт, което е съществено процесуално нарушение, водещо до нарушаване правото на защита на лицето, спрямо което е приложена мярката и този пропуск винаги води до отмяна на акта. На второ място дори да се приеме, че органът е имал предвид разпоредбата на чл. 171, т.1, б.”а” от ЗДвП, регламентираща материалноправните предпоставки за прилагане на принудителна административна мярка „временно отнемане на СУМПС” и съгласно която налагането на ограничителната мярка – „временно отнемане на свидетелство за управление на МПС” се прилага с цел да се осигури безопасността на движение по пътищата и за преустановяване на административните нарушения, спрямо водач, за когото видимо се установи, че не отговаря на медицинските или психологическите изисквания - до отпадане на основанието за това, то отново са налице основания за отмяна на приложената ПАМ.

В конкретния случай прилагането на мярката от фактическа страна е обосновано с решение - протокол № 3011/ 30.11.2015г на ТОЛЕК при Многопрофилна транспортна болница – Пловдив, съгласно който С.Г. не отговаря на изискванията за физическа годност към водачите на МПС за всички категории, освен за категориите „В1”, „В” и „ВЕ”, за които е установено, че е годен. Юридическият факт, на който се основава издадената от Началник сектор „Пътна полиция” към ОД МВР – Сливен заповед не е предвиден в закона като релевантен правопораждащ такъв за налагането на ПАМ по чл. 171, т.1, б.”а” от ЗДвП. В случая административният орган е обосновал постановения от него акт с факт, който не е включен в хипотезата на приложената правна норма. Приетото за установено въз основа на постъпилото в ОД МВР - Сливен писмо вх. № 804000-12478 / 16.12.2015г., че с Решение № 3011/ 30.11.2015г. на ТОЛЕК при Многопрофилна транспортна болница — Пловдив, водачът на МПС С.Г. е определен за годен водач на МПС категории „В1”, „В” и „Е” за срок от три години и негоден водач на МПС за всички останали категории не съставлява релевантно фактическо основание за прилагането на ограничението по чл.171, т.1, б. ”а” от ЗДвП, дори на практика и изключва прилагането на тази ПАМ. Анализът на приложимата нормативна уредба на първо място води до извод, че налагането на ПАМ по чл.171, т.1, б.”а” от ЗДвП има временен характер – при видимо и задължително непосредствено възприето от контролния орган несъответствие с медицинските или психологическите изисквания към водачите на МПС, с цел предотвратяване неправомерно упражняване на правнорегулирана дейност, временно, до окончателното установяване от компетентните медицински органи на съответствието на физическото и психологическото състояние на водача на МПС с предвидените изисквания за годност, да се отнема издаденото на водача СУМПС.

 Настоящият съдебен състав счита, че законово регламентираният фактически състав, с който правната норма на чл.171, т.1, б.”а” от ЗДвП свързва прилагането на ПАМ, не предвижда несъответствието с изискванията да е установено чрез медицинско изследване и заключение, какъвто е конкретния случай. Това е така доколкото наличието на медицинско освидетелстване и заключение, че лицето не отговаря на изискванията за физическа или психологическа годност към водачите на МПС /т.е не е годен водач на МПС/, би било основание за лишаване от правото му да управлява МПС, а не за прилагане на временната мярка по чл.171, т.1, б.”а” от ЗДвП. Същата има временен характер – при наличие на обосновано предположение въз основа на непосредствено възприето от контролните органи видимо несъответствие на състоянието на лицето с медицинските или психологическите изисквания към водачите на МПС, до потвърждаването респ. опровергаването на това предположение по надлежния ред чрез медицинско освидетелстване на лицето за годността му да бъде водач на МПС. Следователно налагането на ПАМ по чл.171, т.1, б.”а” от ЗДвП предхожда процедурата по освидетелстване от органите на медицинска експертиза за съответствие състоянието на лицето с нормативно регламентираните изисквания за физическа и психологическа годност към водачите на МПС. Визираните в хипотезата на чл. 171, т. 1, б. „а“ ЗДвП юридически факти, при наличието на които е допустимо налагането на принудителната мярка, са първо, несъответствие с медицинските или психологически изисквания към водача на моторно превозно средство, и второ, това несъответствие да е видимо за контролния орган. В хипотезата на чл. 171, т. 1, б. „а“ ЗДвП законодателят не изисква несъответствието с изискванията да е установено чрез медицинско изследване, тъй като тогава лицето няма да отговаря на изискванията за упражняване на правнорегламентираната дейност и разрешението за упражняването на същата ще следва да бъде отнето. Законодателят изисква несъответствието да е видимо. Това означава на първо място несъответствието да е толкова явно и очевидно, че да се установява и от неспециалист. На второ място, то трябва да се види от самия компетентен орган, административният орган трябва да направи извода на базата на собственото си възприятие за несъответствието. Едва тогава, за да предотврати неправомерното упражняване на правнорегулираната дейност, законодателят е овластил контролните органи временно, до окончателното установяване на съответствието на медицинското състояние с изискванията, да отнемат свидетелството за управление на моторно превозно средство и по този начин да ограничат възможността за неправомерното управление на моторно превозно средство. В този смисъл наличието на медицинско заключение и решение на компетентните медицински органи относно годността на водача на МПС, би било основание за прекратяване действието на приложена ПАМ по чл.171, т.1, б.”а” от ЗДвП – ако се установи, че лицето е физически годно да управлява МПС ограничението ще отпадне, а ако бъде констатирано, че здравословното му състояние не съответства на изискванията за физическа годност и бъде освидетелствано като негодно за водач на МПС, временната мярка ще следва да бъде заменена от постоянна такава - лишаване от право да управлява МПС за дадена или за всички категории. В този смисъл е трайната съдебна практика на ВАС, изразена в решение № 303 от 09.01.2013г. по адм. дело № 5335/ 2012г. по описа на ВАС, решение № 292 от 09.01.2013г. по адм. дело № 5950/ 2012г. , решение постановено по адм. дело №13687/2014г. и решение постановено по адм. дело №11951/2013г. по описа на ВАС.

В случая от представените и приети като доказателства по делото  Протокол № 3011/ 30.11.2015г. и Карта за оценка на физическата годност на водач на МПС № 3011/ 30.11.2016г., издадени от ТОЛЕК при Многопрофилна транспортна болница – Пловдив, по реда и на основание Наредба № 3/ 11.05.2011г. на Министъра на здравеопазването за изискванията за физическа годност към водачите на моторни превозни средства и условията и реда за извършване на медицинските прегледи за установяване физическата годност на водачите от различните категории се установява, че въз основа на медицинско освидетелстване е направено заключение, че оспорващият Г. отговаря на изискванията за физическа годност към водачите на МПС от категория „В1”, „В и „ВЕ” и не отговаря на изискванията за физическа годност за всички останали категории. Следователно с картата за оценка е налице окончателно установяване съответствието на медицинското състояние на С.Г. с изискванията за физическа годност към водачите на МПС, което по изложените по-горе съображения, изключва прилагането на временната ПАМ по чл.171, т.1, б. „а” от ЗДвП. В този смисъл настоящият съдебен състав приема, че полученото в сектор „Пътна полиция” към ОДМВР – Сливен писмо изх. № 9-4-4251 /09.12.2015г. от ТОЛЕК при Многопрофилна транспортна болница – Пловдив с информация за издаденото на Г. решение относно годността му като водач на МПС не може да бъде релевантно фактическо основание, квалифицирано като материалноправна предпоставка за издаването на обжалваната Заповед  № 15-0804-000835/ 21.12.2015г. и наложената с нея ПАМ по чл.171, т.1, б. „а” от ЗДвП.

На самостоятелно основание съдът приема, че наложената ограничителна мярка е несъответна на целта на закона. Очевидно след извършената преценка от ТОЛЕК за съответствието на здравословното състояние на Г. с медицинските изисквания да управлява МПС и направената оценка за физическата годност на водача на МПС за някои категории респ. негодност за всички останали, целта на закона – осигуряване безопасността на движение по пътищата чрез недопускане неправомерно упражняване на правно регламентирана дейност от лица, които не отговарят на изискванията за управление на МПС, не може да бъде постигната с налагането на временната ограничителна мярка по чл.171, т.1,  б. „а” от ЗДвП, а само чрез лишаване на лицето от правото да управлява МПС за категориите, за които е освидетелстван като негоден. Доколкото физическата годност респ. негодност на Г. като водач на МПС, е установена с експертно медицинско заключение, наложената ПАМ по чл.171, т.1, б. „а” от ЗДвП обективно не преследва целеният от закона резултат и освен фактически и правно необоснована е несъответна и на целта на закона.

Не на последно място съдът следва да отбележи, че приложената ПАМ по чл.171, т.1, б.”а” от ЗДвП спрямо Г. има за последица и неоснователно отнемане на права на лицето, тъй като с разпореденото отнемане на СУМПС жалбоподателят е лишен от възможността да управлява МПС категория „ВЕ”. Доколкото с решението на експертна лекарска комисия оспорващият е освидетелстван като годен водач на МПС за категории „ВЕ” ,В” и „В1” и състоянието му съответства с медицинските изисквания за физическа годност към водачите на МПС за тези три категории, прилагането на ПАМ по чл.171, т.1, б.”а” от ЗДвП и отнемането на свидетелството за правоуправление вкл. за МПС от категория „ВЕ” със заповедта се явява необосновано, лишено от фактическо и правно основание и надхвърля целта, за постигането на която е регламентирана мярката. В този смисъл с издаването на оспорената Заповед № 15-0804-000835 от 21.12.2015г. е нарушен и един от основните принципи на административния процес, регламентиран в чл.6 от АПК, а именно принципа за съразмерност при упражняването на правомощията на администрацията. Съгласно разпоредбата на чл.6, ал.2 от АПК,  административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. В случая по изложените по-горе съображения мярката нито е обусловена от легитимна цел, нито е пропорционална по смисъла на чл.6, ал.2 от АПК. При условие, че лицето е физически годно да управлява МПС категория „ВЕ” отнемането на СУМПС, удостоверяващо придобитата правоспособност и правото на лицето да управлява МПС за категории „ВЕ” засяга права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за постигането на която е регламентирано прилагането на ПАМ. На практика с ПАМ е наложеното ограничение, за което ограничение не само че не са налице материалноправните предпоставки по чл.171, т.1, б. „а” от ЗДвП, но и физическата годност на водача на МПС е потвърдена с решение на ТОЛЕК за срок от три години.          С оглед на гореизложеното съдът приема, че обжалваната заповед за прилагане на принудителна административна мярка по чл.171, т.1, б. „а” от ЗДвП е издадена при съществено нарушение на процесуалните правила, неправилно приложение на закона, несъответствие с неговата цел и при неспазване на регламентираните като основни принципи изисквания за законност и съразмерност по чл.4, ал.2 и чл.6 от АПК, поради което същата като незаконосъобразна следва да бъде отменена.

Предвид изхода на делото основателна е претенцията на оспорващия за присъждане на направените по делото разноски. На основание чл. 143, ал.1 от АПК  ОДМВР – Сливен следва да бъде осъдена да заплати на С.С.Г. разноски в размер на 210 лв., от които 10 лв. внесена държавна такса и 200 лв. договорено  заплатено адвокатско възнаграждение.

              Водим от горните мотиви и на основание чл.172, ал.2, предложение второ от АПК, Административен съд   Сливен ­

                                                             Р     Е     Ш     И     :  

            ОТМЕНЯ Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 15-0804-000835 от 21.12.2015г., издадена от Началник сектор „Пътна полиция” към ОДМВР Сливен, с която на основание чл.171, т.1, б.”а” /без посочване на нормативния акт/ е наложена принудителна административна мярка „временно отнемане на свидетелство за управление на МПС на водач до отпадане на основанието за това”, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНА. 

            ОСЪЖДА ОДМВР Сливен да заплати на С.С.Г. ***, ЕГН ********** сумата от 210 /двеста и десет/ лева, представляващи съдебно деловодни разноски.  

            Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14 дневен срок от съобщаването му на страните.

Решението да се съобщи на страните.    

                                                                                  СЪДИЯ: